Познаваш ли вкуса на сълзите? Аз да. - на всяка една... А познаваш ли вкуса на кървавите сълзи? А пътя им? Идват направо от сърцето...капка по капка се стопяват в безкаря на мъката с всеки удар на сърцето.

Как мога да погледна слънцето, а как да усетя нежността на топлия дъжд? Всяко докосване ми носи болка...неизмерима... Всичко ми напомня за твоето лице, за твоите очи, за твоя парфюм… Опитвам се да избягам от образа ти, но няма къде да се скрия. Всяко късче от света ме кара да погледна назад, а какво усещам? - само една смразяваща хладнина, тишината на кървавия залез, студената светлина на слънцето, убиващия аромат на пролет.

Природата поема по своя път към живота, а аз вървя по старата пътека. Пътеката, водеща към смразяващия студ на зимната нощ. Погледът ми търси студенината на звздите, душата ми иска да се изгуби сред тях, но всичко, което виждам, са надвисналите облаци. Снежинките падат по кожата ми и се превръщат в сълзи - едно море от сълзи, което ми говори за теб...

И ето, гася поредната цигара, а димът ме обгръща, огънят изпепелява сетивата, пречи ми да погледна напред. И все пак, това желание липсва... Винаги ще имам място в сърцето ти, но не искам едно малко ъгълче – искам го цялото... Невъзможно е да ми го дадеш, знам, това ме убива. Не мога да понеса тази смърт – бавна, мъчителна, поглъщаща. Всеки мечтае да умре тихо и спокойно – насън, усмихнат, сънуващ най-скъпите си моменти. А моята? - насън, в море от тъга? Не, това не стига, преди това ме чака дълъг живот, изпълнен с мисли за теб, с надежди, че отново ще срещна любовта в кафевите ти като лешник очи.

Надеждата умира бавно и сигурно – казват, че тя умира последна, но аз ще остана след нея... сам, загубен, крепящ се само на щастието, че помагам на ближния си, гледащ чуждата рaдост през увеличително стъкло.

А какво ми остава? - споменът за щастливите ни мигове заедно. За сладката прегръдка... За топлината на тялото ти... За пълното доверие на момичето сгушило се в прегръдките на любимия...

Ти продължи напред, радвай се на живота си – аз ще живея в сянката на своя… Всеки живот, който съм подарил, ще посвещавам на теб. Радостта в очите на човека, когото съм спасил, ще дарявам на теб... А мъката на страдащия човек, вкопчил се в последните искрици живот? Ще я запазвам за себе си... ще я усещам като моя. Ще му дарявам надеждата, която ми е останала, скъпите спомени, топлината, която ми даде. За какво са ми нужни? Вече съм сянка на себе си...

И така, паля поредната цигара, вперил поглед в планината от познание, която ще задуши мъката ми. Ще ми помогне да те забравя за момент, ще ми даде сили да дарявам повече радост, да я разстилам в краката ти.